Борисов в гръцкия стъкларски магазин

Не искам да омаловажавам хода на премиера Борисов, който се изправи лично пред блокадата на стачкуващите гръцки фермери на границата с България и поиска от тях да я вдигнат.

Няма да иронизирам и факта, че ефектът от тази солова акция беше много повече медиен и пропаганден, отколкото траен. Защото наистина е симпатично да видиш, че от името на твоята държава някой защитава правата на сънародници, колкото и наивно да го прави.

В политиката обаче симпатията е от значение, но ефективността е далеч по–важна. Трябва да се държи сметка за дългосрочния ефект.

Какво се случи с факта, че не се случи истинска сваляне на стачната фермерска блокада, освен за няколко часа като за пред камерите и фотоапаратите? Струваше ли си усилието и до какво доведе то?

Гърция, която също е много ядосана на собствените си сънародници , защото е доста повече засегната от фермерските протести, отколкото България, се бори със.. себе си.

Да не забравяме, че противно на впечатлението, което се създава от български медии, фермерската блокада в южната ни съседка не е наложена само като за български коли и камиони.

А управляващите там се инатят с аргумента, че ако отстъпят на фермерите, вълната от искания за субсидии ще помете не само тях лично, но и икономиката като цяло.

Именно в тази тяхна теза Бойко Борисов постигна по-голям пробив, отколкото в граничната блокада, отивайки да преговаря със стачниците.

Стачките, протестите, бурните демонстрации и изблиците на т.н. градско насилие, свързани с тях, отдавна са част от местната гръцка специфика. Няма друга страна в ЕС, която да е заразена от подобен синдром в такава степен.

Твърде претенциозно би било е в кратък текст да се постави диагноза, а още по–малко пък да се предпише лечение, на това особено заболяване.

Понякога се питам дали съседите не плащат тежък кръвен данък на факта, че си самозабраниха откровения разговор и анализа на собствената им гражданска война от втората половина на 40-те години на миналия век с мотива да не се излагат пред чужденците.

Неписано правило в Гърция е да не се говори, пише и създават творби за тази най-жестока масова междуособица след Втората световна в Европа. Травмата е прекалено голяма, явно.

А се питам това с голямо безпокойство, защото и ние тук не сме много по-различни по отношение на запушения дебат за собствената ни история. Външен водопроводчик няма да ни помогне.

Но ето че се намери някой, който предложи “лесно” решение на бунтарското гръцко твърдоглавие: отиваш и от името на засегнатата държава и нейните граждани молиш буйните глави, въоръжени с трактори и законни права да стачкуват, да мръднат малко. И те мърдат. Но малко. Деликатно. Колкото да не обидят човека.

Дали намесата му е оправдана? Не е ли твърде тромава и дори враждебна към властите там в твърде деликатния баланс на противоборствата в тази толкова важна за нас съседна държава?

Или ще кажете, че нищо няма значение, щом трябва да се помогне за закъсалите български тираджии, макар и да облекчи страданията им само за броени часове?

Правилно ли беше? Без съмнение! Как не се сетиха онези папандреовци, които управляват на смени с караманлисовците от десетилетия там – нямат ли си хеликоптери?

На това му се казва външна политика от позицията на вътрешната убеденост за собствената правота и значимост. Направо напомня на изпит за еврокомисар, който няма нужните познания за европейски ръководител, но е убеден, че номерът му ще мине. Като за пред нас…
actualno.com
автор: Иво Инджев
www.ivo.bg